Здравей, Асене! Разкажи ни как попадна в Индия?

В Индия ме отведе участието ми в доброволческа програма в сферата на лидерството и образованието. Цялото нещо беше координирано от три фондации - една индийска, една глобална и Vmware Foundation, която представляваше компанията, в която работя. На програмата в Индия бяхме пратени 10 души - всичките от Vmware.

Как се сформира екипът? Защо избраха теб?

Екипът се ръководеше от три координаторки (Jessamine от Vmware Foundation, Dawn от Team4Tech и Esther - колежка от Vmware, която е участвала в предишна такава програма и като ветеран беше ръководител на екипа). Те държаха да се запознаят с кандидатите на дълбоко лично ниво. Тъй като щяхме да прекараме две седмици заедно - в чужда, нетипична за нас среда, с постоянно изникващи различни предизвикателства, те търсеха широко скроени хора, и се опитваха да видят възможните подводни камъни навреме.

Така и нe разбрах защо избраха точно мен. Предполагам, защото по време на интервютата се опитах да бъда максимално отворен относно личните ми слабости. Споделянето на толкова лични детайли беше доста нетипично изживяване. На последното интервю разказах на Esther едно продължително резюме на живота си, през какви етапи съм минал, как съм се чувствал, какво и кога е повлияло на мирогледа ми. Беше странно да се отвориш така пред някой напълно непознат, но пък и много отпускащо, особено ако събеседникът ти слуша с любопитство, разбиране и уважение, без да те съди.

В какво се състоеше доброволческата работа?

Целта на екипа беше да представим компютъра като средство за преподаване пред учителките от едно неправителствено училище близо до град Hardoi. Като част от програмата оставихме дарение на училището под формата на техника, която да използват при преподаването. За двете седмици се очакваше да покажем на учителките как се ползва компютър, както и специфичен софтуер свързан с преподаване.

Когато се включих в екипа много ме впечатли детайлното ниво на организация – беше ясно кой, какво, кога. Знаех какво се иска от мен, както и какво се иска от другите. Предварително можех да видя къде ще пасна в цялата картинка. Имахме няколко подробни наръчника свързани както с конкретната ни доброволческа задача, така и с личните ни нужди по време на престоя в Индия. Чувствах се все едно съм част от елитен, перфектно синхронизиран екип, изпратен на мисия. Това ми даваше усещане за стабилност на фона на страха и колебанието на първоначалния сблъсък с непознатото – многократно мозъкът ми проиграваше различни сценарии, в които това или онова би се объркало.

Имаше ли изненади?

Разбира се! Ясният план за действие се промени още на втория ден. И се променяше всеки ден след това. Стана нормална гледка Esther, Jessamine и Dawn да се усамотят в някой ъгъл, за да обмислят как да съчетаем новите предизвикателства в текущия план. Нарекохме ги Трите Старейшини. Промените бяха от всякакво естество - технически проблеми, нападение от маймуни, ежедневни мъгли, които спираха електричеството и т.н. В резултат на всички тези изненади се сплотихме като екип и си помагахме взаимно.

И в личен план преживях някои изненади. Индия беше първата държава, в която се почувствах по-свободен, отколкото се чувствам в България. Където и да съм ходил преди това (из държави в Европа, Южна Америка, Африка, Азия) винаги съм се чувствал по-ограничен спрямо вкъщи. В Индия беше различно (или поне в бедния провинциален район, който посетихме) – животът течеше някак по-органично. Движението по пътищата беше естествено, а не ограничавано от плетеница от закони; хората общуваха с нас отворено и с любопитство, а не със смръщване; имах усещането за среда, в която мога да правя каквото си поискам, стига да не преча на някой друг. Не очаквах да харесам индийската храна толкова много – ядохме различни неща, с различни подправки (често люти), но винаги се наслаждавах на вкуса.

Какво взе със себе си от Hardoi?

Много неща, повечето нематериални.

Осъзнах някои грешни представи за преподаването. Преподавам от години в Софийския университет и винаги съм се имал за сравнително добър учител. В Индия видях колко много още мога да се развивам. Учителките, на които показахме как да използват компютър, работеха в училището Udaan, където целта е за 11 месеца да се преподаде материала от 1-и до 5-и клас на момичета, които по една или друга причина са отпаднали от официалните държавни училища. При първото ни посещение в училището учителките ни разказаха как преподават, как изграждат лична връзка с всяко от момичетата, как следят индивидуалния им прогрес, как им дават различни начини да изразяват креативността си, както и да участват в организирането на учебния и домакинския процес в училището; как ги подстрекават да си помагат едно на друго, за да израстват като общност (а не им пишат 1-ци за подсказване :)). Самият факт, че за 11 месеца тези учители успяват да преподадат материал, който стандартно отнема 5 години, беше показателен за ефективността им.

Също така завързах добри приятелства, с най-различни хора. Всяка вечер с колегите целенасочено се събирахме да преосмислим изминалия ден, да обсъдим кой как се е почувствал, да се отворим един към друг, да станем уязвими, задружно да преоткрием най-доброто у всеки от нас и да се подкрепим взаимно като едно цяло в борбата с ежедневните промени в плана и задачите. Тези сбирки ни сближиха много като приятели. Още ми е странно, как за две седмици се изградиха дълбоки връзки, които не съм успявал да постигна с приятели, с които се познаваме от дълги години.

Изживях някои житейски „истини“ за които преди товя само бях чел. На втория ден от нашето пребиваване посетихме едно бедно село и по двойки гостувахме в семействато на момичета, които бяха завършили обучението си в училището Udaan. Тогава се сдобих с най-важното, което си донесох от Hardoi – осъзнаването, че всички хора сме малко или много еднакви в това, че се борим с „провидението“ – на всеки живота му поднася различни проблеми и тя/той трябва да се справя с тях по един или друг начин. И големият бедняк и големият богаташ стават сутрин и започват своята уникална, индивидуална „битка“. Всеки води тази битка както и доколкото може. И за всеки „битката“ е неговият живот и проблемите му за него са наистина проблеми. Сега, когато видя някой да проявява поведение, което ме дразни или притеснява, се сещам за това и действията на човека придобиват смисъл.

Какво научи за лидерството?

От страна на Vmware Foundation цялото доброволческо начинание беше грижливо планирано като обучение по лидерство, за нас – участниците в екипа. Jessamine беше подбрала последователност от поучителни истории и статии, които да поставят основата на обучението. Всички те могат да се намерят из интернет – “The danger of a single story”, “The good missionary”, “Reclaim your creative confidence”, “Solitude and leadership”, “The power of vulnerability”. Те ни бяха изложени постепенно по време на предварителната подготовка, а през двете седмици които прекарахме в Индия успях да видя много от изложените идеи в действие.

С много мисъл бяха подбрани и темите на ежедневните сбирки, в които рефлектирахме върху изминалия ден – научихме се да осмисляме предразсъдъците си, да ги споделяме, както и да подкрепяме останалите от екипа с всеотдаен позитивизъм. Това се пренесе и в ежедневната ни работа – подкрепяхме се, искрено сe радвахме за успехите един на друг. Всичко ставаше толкова естествено, че дори бях забравил, че освен всичко друго съм и на обучение по лидерство. Тогава осъзнах – вече бяхме научили и приложили едно от основните неща при лидерството – да бъдеш част от хората, на които си лидер. За всяка задача, която трябваше да свършим, имаше естествен лидер, който ръководеше изпълнението ѝ, като после друг ставаше лидер, а първият следваше. Беше хем работа в екип, хем всеки допринасяше индивидуално – работеше се с удоволвствие.

Разбира се, силно впечатление остави примерът на трите старейшини (както започнахме да наричаме Esther, Jessamine и Dawn), които бяха подготвили изключително детайлен план и въпреки това се адаптираха ежедневно към всякакви изненади, така че свършената работа да е оптимално полезна, а в резултат успяха да ни доведат до постигане на първоначалните цели.

За да заключа с някакво обобщение - за мен това изживяване остави няколко нови урока какво означава да си добър лидер:

• Винаги да имаш предварителен план, но да го съобразяваш с действията и резултатите, вместо да се бориш да го изпълняваш на всяка цена.
• Да можеш да виждаш нещата от няколко гледни точки.
• Да търсиш обратна връзка за това как поведението ти се възприема от тези, които водиш.
• Да намираш и толерираш позитивните неща в постиженията на хората. Обикновено грешки не се правят нарочно.
• Да си наясно със себе си, с разликите между теб и тези, които водиш и съответно с това къде искаш да ги отведеш.
• Да си отворен и уязвим пред групата, която водиш – да си готов както да водиш, така и да следваш.