Преди години имах куче. Името му беше Бърт и той беше прекрасен Басет Хаунд. Добронамерен и лоялен, той никога не показваше агресивно поведение и винаги беше приятелски настроен и готов да бъде прегръщан. Харесваше всички и всички го харесваха. С едно изключение.

Всеки път, когато Бърт видеше този човек (когото ще нарека условно Мартин), Бърт започваше да лае и се превръщаше от мило създание в опасно животно. Виждах, че Мартин се страхува и ходи с тояга в ръка, ръкомахайки с нея преди да приближи. Бърт пък лаеше жестоко всеки път. Мартин носеше храна в джоба си като спасение, ако бъде нападнат. Той беше убеден, че кучето е опасно и той трябва да е подготвен да се защити. Нищо не можеше да успокои Бърт докато Мартин не се отдалечи и въпреки че Бърт беше не отказваше храна, сериозно се съмнявам дали храна подадена от Мартин щеше да го успокои.

Припомних си този инцидент преди няколко дни докато обсъждахме проблеми, които собствениците на една компания имаха със служителите си. Те ми разказаха за вътрешните правила и разпоредби, които се представят на всеки служител при започване на работа. Въпреки това мениджмънтът продължил да среща проблеми със спазването на вътрешните правила и разпоредби и наскоро взели решение да разширят обхвата им в очакване да внесат яснота и да подобрят спазването им. Вложили много усилия в създаване и описване на новите правила, но трудът им не довел до никакви резултати, а климатът в компанията ставал все по-лош.

Докато обсъждахме проблемите в компанията, неволно направих връзка с историята с Бърт и Мартин. Дадох си сметка, че мениджмънтът подхождаше към новите служители с отношението на Мартин. Те бяха убедени, че служителите са в състояние да навредят на компанията (т.е. сериозно да „хапят“) и че не може да им се вярва. Начинът, по който бяха решили да предотвратят това беше да размахват множество правила („тояги“), с които предупреждаваха служителите за потенциалните последствия. Те бяха предвидили и награди („храна в джоба“ ), но както и Мартин никога не бяха имали възможност да ги използват, защото бяха дълбоко разочаровани от своите служители. Това, което служителите изразяваха в замяна беше сериозно недоволство ("лай"). Липсваха  каквито и да е признаци на доверие и от двете страни, а климатът в компанията беше неприятен за всички.

Целият този случай ме накара да си спомня времената, когато аз бях новопостъпил служител в една току що прохождаща компания. Тогавашният ми шеф ми даде безпрецедентно доверие, което премина границите на моето въображение... Нямаше никакви писани правила. Никой не ме наблюдаваше и не надничаше над рамото ми. Знаех само какво се очаква от мен - беше написано в няколко точки, заемащи едва една трета от машинописна страница. Никакви инструкции нямах за това какви правила да следвам и как да подходя. Знаех на кого да се обадя, ако имам нужда и ми бяха дадени правомощия да направя най-доброто, на което съм способна. И аз го направих. Постигнах неща, които преминаха далеч отвъд границите на моето собствено въображение...

Наталия Благоева