През последните няколко години, в практиката си на преподавател по чужди езици, се срещам с различни хора на ръководни постове. Някои са от висшия мениджмънт, други са от средно управленско ниво, но всичките са мениджъри на някого. На пръв поглед сякаш няма нищо между тях - силно се различават като стил на поведение, начин на говорене, скорост на учене, подход при вземане на решения. Но постепенно открих, че има едно нещо, което всички притежават. Всеки един от тях е лидер и пример за подражание в своята фирма. Всеки един от тях е спечелил доверието и подкрепата на своите колеги.

Общото между мениджър и родител

Пак през последните няколко години, вече почти 7, имам практика като майка – на 2 деца. Което си е нещо като мини фирма (в Германия казвали, че майка, която се справя с 4 деца, може успешно да ръководи държава). Един ден се зачудих защо някои успешни мениджъри, които са вземали дългосрочен отпуск, за да останат вкъщи с децата си, споделят, че от този опит са научили много повече за лидерството, отколкото от всякакви обучения, семинари и гуру-книги по темата. Какво е общото между това да управляваш хора, които работят, за да носят печалба и грижата при отглеждането на деца?

В родителството има дълги дни и седмици, в които сякаш има повтаряемост на една и съща ситуация – какво ще се яде, кога ще се яде, как ще се яде, какво ще се облича, на какво ще се играе, къде ще се ходи, кога ще е къпането, а кога лягането, а защо да се мият зъбите, а защо да се мия изобщо, а защо не мога да имам  телефон, след като приятелите от детската градина имат, защо не може да гледам този филм и защо пък ти ще ми кажеш, че не мога да излизам по сандали в студа след като аз така искам. Щом успешни лидери казват, значи трябва да има общо между двете ситуации. Но какво?

Родителят в ролята на лидер

Сега вече имам отговора. Поставих се в ситуация, в която можех да видя общото. Малкият детайл, който пропусках беше, че не самата дейност е важна, а факторът хора. Хора, които да мотивираш, които да водиш. Родителите всъщност са постоянно в ролята на лидери – те би трябвало да задават посоката на децата си. Но преди това трябва самите те да са наясно накъде вървят. Ако са уверени, децата ще им имат доверие и ще ги следват.

От друга страна е въпросът с отговорността, когато се появи проблем. Кой носи отговорност за начина, по който се случват нещата? В офиса е ясно – това е работа на шефа. И колкото по-високо в йерархията, толкова по-голяма отговорност се поема. Така би трябвало да работят и родителите. Като казвам проблем, нямам предвид нещо страшно или голямо, а нещо съвсем ежедневно – коя приказка ще се чете днес, защото двете страни искат различни; защо едната страна има нови обувки, а другата вече втори месец е със старите; защо след като и двете страни са единодушни, че обичат шоколад, не може да изядат  онзи огромния, ама целия, наведнъж? Такива ситуации са предпоставка за конфликт, какъвто се случва много често. Но онзи с отговорността трябва да знае как да върне нещата в спокойното им състояние, как да възстанови баланса в Галактиката (както казват в един нашумял филм). И така до следващия път.

Много обичам вечер, когато си мисля, че вече няма да има спорове за разрешаване и съм готова да се отпусна, да чуя спокойния и уверен глас на 4-годишната си дъщеря „Мамо, тази вечер аз ще реша коя книжка ще четеш.“ и в същото време 6-годишният и брат да добави „Не! Аз ще избера, ти си още малка.“ Това с отпускането го отлагам за по-късно.

Родителят в ролята на ролеви модели

Един от мениджърите, с които работя, веднъж каза, че той трябва да е ролеви модел и пример за подражание в организацията, която ръководи и за която е отговорен. Нима при родителите не е същото? Родителят също е модел. Първият, с който децата се срещат. Родителят е модел на поведение. И като такъв от него се очаква да бъде всичко това, което изисква от децата си. Искаме да са отговорни, усмихнати, здрави и щастливи от живота. А ние такива ли сме? Искаме да научим децата си на нещо, но показваме ли го ние самите? Показваме ли на децата си какво означава да търсиш, ако ние самите не търсим? Учим ли ги, че промяната е част от живота, ако нас самите ни е страх да приемем, че се променяме и че всичко се променя постоянно?  Искаме да могат да общуват, а ние можем ли? Да не се примиряват, ами ние?

Искаме те да са смели и да поемат рискове, а ние правим ли го?
Искаме да имат мнение, а питаме ли ги?

И те се учат. Още преди да могат да ни преценят като личности, те ни усещат какви сме и ни копират. Те учат от това, което им показваме. Моделът „аз съм“ не може да бъде скрит. Да си родител означава, че имаш много и различни отговорности и грижа към същества, които не могат да носят отговорност за себе си, нито могат сами да се грижат за себе си. И да ги научиш да го правят. Като им показваш как ти го правиш. После те сами ще решат как да случат грижата и отговорността за себе си.

Чувала съм думи като „да си родител е много неблагодарна работа“. И категорично съм съгласна с половината от твърдението, а именно, че е работа. И то върху себе си. Когато си родител имаш предизвикателства всеки ден. Щом искаш децата ти да станат хора, значи нямаш право да спираш да работиш и ти върху себе си. Ако си спрял, винаги имаш шанс да продължаваш да учиш. Да си родител е изкуство. Няма формула, няма рецепта. Всеки е такъв родител, какъвто човек е.

Затова помислете хубаво – дали наистина сте примерът за подражание, който желаете вашите деца да следват. Дали действително сте този ролеви модел, в който искате вашите деца да се превърнат. И ако не сте, започвайте да работите върху себе си веднага. Защото всяко дете има нужда от герой.