Всички искаме децата ни да са с безупречно поведение, нали? Но какво всъщност оправдава модата да си дресираме децата и да ги превръщаме в послушни домашни любимци.

Послушните деца

Повечето книги за родителството са за това как да накараме децата да правят нещата добре. Под добре разбирайте, да се подчиняват. Целта, изглежда е да отгледаме послушни деца. Защото според тези книги, послушно дете е равно на успял родител, непослушно – на супер провал. Но всъщност, дали послушното дете е причина за тревога или за радост? Колкото повече мисля върху това, толкова по-интересен ми се струва този въпрос. Да кажеш на някого, че децата им са послушни (обикновено) е комплимент. А какво ще кажете за послушен възрастен? Не звучи толкова добре, нали? В петък вечер отивате при приятел и той или тя Ви посреща с думите "Послушен/ послушна ли беше тази седмица? Да? О, значи ще пием хубаво вино." Или пък съпругата Ви говори за Вас (в трето лице!) пред приятелка "О, много е послушен. Каквото му кажа, това прави. Изобщо нямам проблеми с него." Изобщо, за човек ли говорим?
Алфи Кон, автор на „Безусловно родителство - бягство от награди и наказания към любов и разум”, казва „Когато в началото на лекциите си питам родителите, в дългосрочен план, какви искат да са децата им, чувам думи като етични, съпричастни, независими, щастливи и все в този ред. Никой никога не казва безмозъчно послушни.”
Послушните деца будят особена тревога, признава Кон, когато достигнат пубертета. Ако приемат заповеди от други хора, това може да включва и хора, които ние не харесваме. Да го кажем по друг начин – деца, които са подложени на тормоз от връстниците си, са деца, чиито родители са ги научили да правят каквото им се каже.

Стабилната връзка в семейството

Алисън Рой, водещ психотерапевт за деца и юноши, казва, „Децата проверяват границите, ако са сигурни във връзката с близките си. Деца, с които родителите си говорят, са успели (по здравословен начин) да повярват, че гласът им има значение, и че това, което трябва да направят е да се противопоставят, когато не са съгласни с нещо. Което наистина е здравословно поведение. А послушните? Те знаят, че няма смисъл да спорят, защото гласът им е без значение.”
Така че, голяма част от това, което възприемаме като непослушание в децата, всъщност е естествено, любопитно, изследващо, изучаващо поведение. Или реакция – по единствения познат им начин – към ситуация, върху която нямат контрол.
„Можеш да заплашваш или да подкупваш детето, за да е послушно, но това е за кратко”, обяснява Кон. „Само че така пропускаш голямата картина и не успяваш да отговориш на истинската, дълбоко скрита причина (поради която, те не желаят да направят нещо). Може да е заради обстановката – например, да заведеш изморено дете на непознато място; или психологическа, като страх от нещо. Прекалено послушното или сервилно дете (изключвам тези, които са хрисими по природа) създава фалшив образ за себе си, защото усеща, че родителите му ще го обичат, само ако се подчинява. Но нуждата от самостоятелност не изчезва, само защото детето е принуждавано да прави каквото му се каже.”

Най-малките

От малките деца не може да се очаква да са послушни през цялото време, смята Рой. Просто техните нужди често са съвсем различни от тези на възрастните. Виждате ли тази прясно боядисана стена с латекс за 100 лева? За двегодишното хлапе, с флумастер в ръка, това е просто едно голямо, бяло платно; и хлапето не разбира защо толкова го хвалите, когато рисува на хартия, а му викате, когато рисува по стената. Мислите, че навън е студено и с все сили се борите да нахлузите на главата на детето си вълнената шапка, а на него или нея не им е студено и просто нямат нужда от нея.

Защо всъщност искаме да ги дресираме?

Изглежда е модерно да си дресираме децата и причината, струва ми се, е страхът. Не че повечето хора се притесняват от еднократно надраскана стена, но сякаш се страхуват от това, в какво ще се превърне подобно поведение, ако не се държи под контрол. Сякаш децата нямат търпение да пораснат и да се превърнат в социопати. Един от коментарите, който често получавам, когато призовавам за разбиране и за по-мек, гушлив подход към детето, е нещо такова - „ще се превърнат в чудовища, ако не се намесим и не им покажем кой е шефът.” Подобно твърдение едва ли е базирано на личен опит. Това е просто негативен поглед върху човешката природа.

Добър родител?

На първо място в списъка с качествата на добрия родител е смелостта да си кажеш, че все още имаш какво да научиш и не е късно да преосмислиш начина, по който общуваш със своите наследници. На второ място е добре да бъдем заедно с децата си, а не над тях – като например да се разходим в парка с тях, а не да ги разходим. Нека развиваме достойни и пълноценни хора, а не послушни домашни любимци. Нека опознаваме и чуваме децата си. Да говорим по-малко и да питаме повече.

Статията е вдъхновена и взаимствана от сайта The Guardian. Препубликуваме превод на текста с модификации и допълнения.