„Къде изчезнаха всички лидери“ - това е въпросът, който Пламена Джигова задава в последната си статия. Опасението, че лидерите вече са изчезващ вид, кара много хора да изпитат разочарование, демотивация и дори страх.  Очевидно е, че има проблем и той става все по-осезаем. Сякаш ги няма вече онези големи личности, за които са ни разказвали как повеждат хората напред към едно по-светло бъдеще. Медиите ни заливат със скандали, свързани с компрометирани корпоративни и политически лидери. Това допълнително влошава ситуацията. Иска ни се да дойде „рицар на бял кон“ и „да ни спаси“. Да се събудим и да се окаже, че някой с величието на Левски е начело на държавата и всичко с магическа пръчка се оправя и България става едно прекрасно място за живеене. Да се събудим и да се окаже, че работим в компания, в която лидерът е един прекрасен човек с визия, с мисъл за всички, който знае отговорите на всички въпроси и ни създава увереността, че ще израснем, ще живеем в благосъстояние и „всичко ще бъде наред…“.

Няма ги тези лидери. Изчезнаха...

Дали? Дали, ако Левски живееше днес, щяхме да виждаме в негово лице една толкова прекрасна личност? Дали нямаше да се окаже и той един човек с недостатъци, ако около него имаше постоянно куп папараци? Дали хората, които героизираме и идеализираме, не са просто достатъчно далеч от нас - на разстояние във времето или в географските ширини? Всъщност това вече е доказано - лидерите са хора като всички нас - със също толкова недостатъци и слаби страни. Затова търсенето на „идеалния“ лидер определено няма да се увенчае с успех. Особено в ерата на жълтите вестниците и широко разпространения достъп до интернет.

Лидерите не са изчезнали. Напротив, стават все повече.

Това, което наистина изчезна не са лидерите, а "времената", в които живеехме. Днес живеем в условия на все по-мащабни и интензивни промени, условия на невероятна информираност и невероятна конкурентност, в които една организация (или нация) успява само ако използва пълния капацитет на всички свои членове. Днес нашите изисквания са различни. Искаме да ни забелязват, да участваме, да ни включват. Чувстваме се все по-уверени да вземаме решения, а понякога виждаме и как знаем повече от шефа или от политиците. На работа не искаме да ни командват, искаме да допринасяме, да участваме равноправно. Ако преди сме очаквали от лидера да е "командир", който е в състояние да ни реши проблемите и само да ни информира за решението, бъдещето изисква от лидера да даде възможност на екипа да идентифицира проблема, да разработи варианти и да вземе решение за действие в рамките на зададени граници.

Говорим за едно ново поколение лидери и едно ново поколение последователи, като ролята на отделния лидер намалява за сметка на ролята на всеки от нас.  Моята теза е, че днес - при равни други условия - най-успешна ще бъде компанията, която има най-висок среден за целия екип коефициент на владеене на лидерски умения и всеки е подготвен да балансира между лидерство и последователство в зависимост от ситуацията. Затова следващия път, когато се хванете да си мислите: „Къде изчезнаха всички лидери“,

Променете въпроса...

Въпросът е "Какво мога аз да направя?".

Според мен, ние всички трябва:

• да спрем да очакваме отделни идеализирани лидери, които блестят високо над всички и имат способностите да решат всичките ни проблеми;
• да осъзнаем, че времената, в които живеем, изискват от всички нас да израснем като лидери и да поемаме отговорност;
• да усещаме кога е време ние "да бъдем промяната, която искаме да видим в света" и да действаме, вместо да очакваме някой "велик лидер" да го направи.